Като цяло ние хората сме създадени с много разностранни характери и нрави. Но в едно сме еднакви - в чувствата. Всеки може да понесе болка, страх, разочарование, да изпита щастие, любов и надежда. Много често подминаваме малките неща, които ни карат да бъдем щастливи: целувката за добро утро, усмивката на непознат по улицата, хубавото време. Да чувстваме е най-простото нещо на света, дори смятам че няма как да се контролира. Сложното идва тогава, когато ни се ще да не мислим. Това се случва най-често, когато искаме да се отдръпнем от чувства, които ни ограбват, неща които ни карат да се чувстваме зле. Но как? Как можем да спрем мислите си и да насочим вниманието си към нещо по-ползотворно. Как да извлечем дори капка красота от най-мрачната мисъл? До вчера даден човек ни е карал да се чувстваме щастливи, а идва момент в който с минимално усилие ни разочарова и лошото не е в това, че ни разочарова, а в това че именно разочарованието ни пречи да си спомним и хубавите неща. В живота на всеки от нас има личност, която е успяла да се добере до същността ни и да вземе парче от нас, дори това парче да е с размерите на прашинка. Мислим, терзаем се, мислим и се питаме "Защо?". А отговора е именно в това, което казах в самото начало: всеки човек е с различен характер. Някои не усещат как ни нараняват, други го правят съвсем съзнателно. Навярно и ние сме наранили някого, не сме само ние наранените. Но това е нещото което ни кара да бъдем хора. Едни ни ограбват, други ни помагат да градим. Така се изгражда всяка една личност, както е при всяка една къща, всеки един мост. Един ще добави защото му е необходимо друг ще вземе, защото му е необходимо, но някъде другаде. С помощта на всяко парче, всеки опит и труд ставаме хората, които трябва да бъдем, единственото което можем да направим е да изберем хората, които ще градят заедно с нас, така и зейналите места ще бъдат запълнени по-бързо.
Read More
